Подготвя се най-мащабната фалшификация на изборите

Има някакво странно предизборно смълчаване – като затишие пред буря. Предизборната кампания тече вяло, политическите жестове не предизвикват кой знае какъв интерес, дебатите – ако изобщо ги има – влизат в едното ухо на избирателя и излизат пред другото, политическите лидери – дори и най-гласовитите от тях, не си дават кой знае колко зор.

И въпреки тази необяснима летаргия се долавя някакво напрежение в масовото съзнание, долавя се очакване – изпълнено кога с примирение, кога с безпомощен гняв: както се чака нещо предопределено.

Може би политиците на България изобщо не са летаргични – може би просто са заети с нещо друго? Например – както цинично се изрази един от тях – да си изяснят кой с кого ще управлява още преди изборите? И да подготвят и смажат механизмите за постигане на необходимия за това резултат?

Белезите на тези механизми са навсякъде: те са не само видими, тяхното съществуване е вече прието като неизбежно зло. Още отсега можем да предвидим, че се подготвя най-мащабната фалшификация на изборите от 1989 г. насам.

Българският преход има дълга и богата традиция с изборните фалшификации. Досега първенството принадлежеше на първите избори – тези от 1990 г., изцяло манипулирани и позорно признати от Желю Желев зад гърба на Националния координационен съвет на СДС. С тях България се прочу като единствената страна от бившия Източен блок, която на свободни избори след падането на Берлинската стена отново избра комунизма.

Едно от изобретенията на тези избори бяха изборните фантоми – сиреч присъствието на кухи имена в изборните списъци. Тогава експертите оцениха този своеобразен бонус за комунягите на 500 000 гласа.

Днес, двайсет години след промените, в България като част от цивилизования свят, тази позорна практика продължава. С 310 000 избиратели са нарастнали списъците – от евроизборите досега. Пита се: откъде са се взели те? Може би толкова млади българи са навършили пълнолетие? Кой казваше, че сме в демографска криза? Ако се съди по тази цифра, би трябвало по плодовитост да сме надминали Индия и Китай.

Друга, дребна на пръв поглед подробност: този път в избирателните списъци няма да фигурират ЕГН-тата на избирателите. Същите щели да се попълват на ръка от членовете на секционните комисии. Ако някой от тях сбърка при записването, съответния избирател съвсем спокойно би могъл да гласува другаде още веднъж. Естествено, после при проверката на ГРАО ще лъснат купищата нереални ЕГН-та. Но никой няма да може да направи нищо, тъй като няма как да се идентифицира вотът на фантомите. Ако грешката на хората от СИК-овете е случайна, това едва ли би имало значение. Ами ако не е? Ако става дума за секция в Източните Родопи, където по принцип – независимо от чие име се явяват представителите – всички слушат волята на ДПС?

Като става дума за тази партия, можем да забележим още един феномен. Повече от половината изборни секции на България в чужбина са именно в Турция. Допреди няколко дни бяха подадени заявки за 123 секции там – като преди четири години са били само 76.

Това говори за много добра организация на турските емигранти – и за доста сериозна подкрепа от българските дипломатически представителства. Докато в Европа разни консули се цупят и пращат желаещите да гласуват за зелен хайвер, в Турция се работи безотказно и по стахановски. И това се прави, защото келепира е двоен: няма механизъм, който да попречи на гласувалите там да гласуват и в България – по родните си места. Схемата е горе-долу следната: рано сутринта емигрантите гласуват организирано в Турция, качват се на рейсовете и следообед гласуват за втори път – вече в България.

В същото време около 12 процента от българите проявяват готовност да продадат своя вот. Продажната цена на един глас е около сто лева, от които петдесет са за гласоподавателя и петдесет – за веригата посредници и прекупвачи на гласове “на едро”. Като се има предвид електоралната цена на един мандат, лесно можем да си направим грубата, но общо взето вярна сметка, че за двайсетина милиона лева човек би могъл да се сдобие не със “свой” депутат, а със своя парламентарна група. Този лукс е напълно в кръга на възможностите на по-богатите български олигарси. И някои от тях вече посягат към него.

Но понеже българинът е по природа пестелив, и те си спустяват съответните харчове, когато имат такава възможност. Например като принуждават работниците в собствените си предприятия да гласуват за тях. Не че и преди това не е правено – но никога в такъв мащаб. Така избори 2009 г. официализираха един нов за България изборджийски термин: корпоративен вот.

С него обаче не се приключват неологизмите – защото се оказа, че има и комунален вот. Сиреч същия тип принуда, само че практикувана не само от местни търгаши, но и от държавни чиновници. Казват ти например, че ако не гласуваш за тройната коалиция, няма да ти изкупят кукуруза, дето си го произвел. Или тютюна, дето си го нанизал. Или яйцата, дето са ги снесли кокошките ти. И ти – какво да се прави, не се рита срещу ръжен – кандисваш.

Друг много популярен предизборен трик е миграцията на гласове. Процедурата за гласуване другаде е опростена: вземаш от общината една тапия и гласуваш с нея където щеш. Това обаче става в условията на мажоритарен вот – когато няколко десетки или стотици гласа могат да бъдат решаващи. В някои избирателни райони партията Х печели мажоритарно с хиляди гласове, в други резултатът е на кантар. Какво прави тогава партията Х? Ами “командирова” своите избиратели от окръг А към окръг Б, естествено.

Това се оказа интимния замисъл на мероприятието “мажоритарни избори”. Плюс още един ефект – лавината от бандюги, които триумфално напуснаха кауша в новото си качество на кандидати за народни представители.

Историята се оказа дотолкова порочна и позорна, че дори и самият й бащица се отказа от нея. Бил разочарован, съобщи Гоце от Перперикон. Не сме го били разбрали правилно. Не трябвало да се поддържа “галевизацията” на изборите. А и идеята не била негова, ами съществувала от началото на демокрацията. И ни лук ял, ни лук мирисал. Като че ли някой друг заплашваше, че ако не бъде приета, ще инициира референдум по този въпрос – а, г-н президент?

А ето и последния детайл от предизборните ни реалности – Бюрото на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) обяви, че може да наложи санкции на България, тъй като компетентните органи в страната не са отправили покана за наблюдение на парламентарните избори. Поканата за такива наблюдатели се отправя от правителството на страната-членка. То обаче си мълчи. Мълчи гузно и се надява – ако може така някак си тихомълком да угасим свещите…

Гасенето на свещите е метафора за изборните злоупотреби в България от края на 19 век. Основният популяризатор на този израз е Алеко Константинов, наричан още Щастливеца. Тогава е нямало ток и в изборните бюра броенето на бюлетините е ставало вечер, на свещи. В един момент някой е духвал свещите и тогава, в тъмното, е станала подмяната на бюлетините.

Днес, повече от век по-късно, отново гасят свещите в родината на убития от героя си Щастливец. Същите бай Ганьовци, същите Гочоолувци и Дочоолувци. Тъмно е – и в мрака безнадеждно вони на комунизъм.

Актуално